В умерени дози агресията е инстинкт за самосъхранение, целеустременост в преследване на целите, поставени от личността пред самата нея. Това е оръжие, което може да се използва за градивни цели (затова съществуват понятия като “борбеност”, “свръхамбициозност” и други), но в същото време може да унищожи всичко – както обектите на агресивното поведение, така и субекта на агресивно действие.
От биологията е известно, че в междинния мозък има центрове, чието дразнене предизвиква агресивно поведение и центрове, чието дразнене го подтиска.
„Според психологията “агресивността е специфична форма на поведение, което се изразява в демонстрация на неприязън, а понякога и на груба сила спрямо другиго, с намерение да му причини вреда, болка”.
(Р. Стаматов – „Детската агресия”)
За изясняване на понятието “агресия” сред подрастващите обаче е нужно да разгледаме преди всичко социалната страна на въпроса. Защото социалните модели на поведение пречупват през призмата си наследствеността и генетичната предразполо-женост. Заради това някои ученици се задоволяват само с вербална агресия, а други пристъпват към физическа. От личните ми наблюдения върху деца от едни и същи родители съм направила извод, че в повечето случаи съществува коренна разлика в използването на агресията като средство за постигане на целите. В тези случаи родителите обикновено недоумяват защо, след като са се грижели по един и същи начин за децата си и ги обичат еднакво, те са толкова различни? Защо едното дете е буйно и агресивно, а другото ведро и спокойно, тип “златно”. Не бива да се пренебрегва и фактът, че родителите не познават добре децата си – техните мечти, стремежи, копнежи, разочарования, болки, обиди (това ще проличи и при анализа на резултатите от направена анкетата). Родителите често дори и не подозират какви неща са се случили или продължават да се случват на децата им. Уплашени от авторитарното отношение на родителите си, децата обикновено споделят с далечен роднина, приятел, учител (в частност класен ръководител). А вероятността едно фрустрирано, объркано дете (юноша) да прояви агресия е голяма. Агресивното поведение на юношите е обусловено както от генетичната предопределеност, така и от външните фактори, които влизат в съприкосновение с неукрепналата личност. Гневът, страхът, завистта, озлоблението, чувството на зависимост или несвобода (от родителите например), съпротивата срещу авт например), огорчението от собствените несъвършенства, самотата, ранимостта, тревожността, фрустрацията, депресията, социалните различия са едни от многобройните причини и мотиви за агресия.
Как можем да разпознаем наченките и предразположението на учениците към агресивното поведение, за да обозначим проблема и предотвратим, доколкото е възможно, появата на този разрушителен поведенчески модел?
„За склонните към агресия личности са характерни честите промени в настроенията, продължителната тъга и депресия, лесната раздразнимост и избухливост, силните гневни изблици, използването на заплахи и обиди, заемането на нападателни пози, използването на недружелюбни мимики, обвиняването на околните за всички неудачи, припряността по време на работа, безпричинната подозрителност, свръхтревожността и перманентната напрегнатост, нетърпеливостта, депресивната потиснатост, недоверчивостта, възбудимостта и други.
Човешката агресия може да бъде насочена не само към друг човек, но и към неодушевен предмет. В този смисъл – отпечатъците от подметки по цокъла в училище, драскането по чиновете, стените и таблата в класните стаи също може да бъде като тип агресивно поведение. Агресията може да бъде изразяване чрез действие, но и чрез пропускане да се извърши необходимото действие (неполагане на грижи за болен член на семейството, ненамеса и безучастие при прояви на вандализъм и насилие).Тя може да бъде умишленатака и неумишлена (субектът не отчита пряко последиците на агресивното си поведение и не допуска, че те ще имат такъв ефект, какъвто действително имат).” - Д. Арчър. “Агресивното поведение на децата
Агресията може да бъде съзнавана или несъзнавана (невъзможност за контролиране на импулсите в следствие на някаква патология). Агресията може да бъде афективна, но и целенасочена (постоянна).
Независимо от вида й и начините на проявяване, агресивността винаги е свързана с разрушително поведение. Продиктувана е от злонамереност, независимо от това, какви психични състояния са повлияли при нейното мотивиране.
Всички тези особености на асоциално насочената юношеска агресивност я превръщат не само в училищен, но в изключително актуален обществен проблем с необратими, фатални последици. От друга страна, тя е много тежък проблем на личността. Пораждат я споменатите в началото фактори – наследственост, среда, семейство, както и отчуждението, изобилието от агресивни поведенчески модели. Тук училището може да направи много, като ангажира вниманието на подрастващите с градивни занимания, учителят да бъде модел за достойно и толерантно присъствие, образец на хуманно отношение и принципност в отношенията с учениците, да намери баланса между строгостта и демократичността в преподавателската и възпитателската си дейност. “
Защо детската агресия е масово явление напоследък?
Този въпрос си задават както специалисти, така и родители, учители, възпитатели не само в нашата страна, а навсякъде по света. И пред лицето на детската престъпност обществото в никоя страна не стои със скръстени ръце. На някои места се организират така наречените училища за родители, където преди всичко се дават съвети на родителите, защото всички признават, че една от основните причини за детската престъпност се корени в семейството. Така или иначе никъде никой не е равнодушен към този проблем. Но всъщност проблемът е, че реакциите са все закъснели и обществото е сякаш в перманентна изненада, докато списъкът от потресаващи инциденти набъбва, а в школските “лудории” се появявят боксове, ножове и отвратителни унижения. И обществото винаги е на няколко крачки след събитията – не се знае още колко детски съдби ще бъдат осакатени уж на шега.
Тази “болест” не е само на Чехия, Унгария или на България. Преди години лично Клинтън, тогава президент на САЩ, се зае с престъпността и насилието в училищата. В началото на 2000 г. френското правителство поставя полицейски постове около най-рисковите учебни заведения. Но това е слаба утеха за съвременния “бум” от детска престъпност и озверяване, който безмилостно ни поставя два въпроса:
Какво да правим?
Какво става с децата?
Може би психолозите не са търсили толкова настойчиво и неуморно отговора на никой друг въпрос. Техните отговори са многопосочни-от “виновно е цялото общество“ /констатация, която просто ни връща в началото/, до ценни, конкретни парченца от търсената диагноза.
Някои експерти твърдят, че най-податливи на агресивно поведение са учениците от ІV до VІІ клас – в тази възраст те често губят контрол над действията си. Други смятат, че изблиците на свирепост са всъщност закъснял вик за помощ.
Психоложката Каталина Олбецова смята, че децата губят контакт с претоварените си от работа родители и те още в семейството придобиват чувство за изолация
Много експерти виждат проблема в по-голям мащаб, естествено, без да пропускат първостепенната роля на семейството. Според някои психолози крайната жестокост на извършените в последно време убийства от деца, е симптом на “емоционална чума”, а “чумата” представлява общ разпад на ценности, свойствен на обществата във време на войни и тежки кризи. Общо взето училището е копие на обществото в съответната държава, а няма общество, което да боледува, а училището да е здраво - и обратно. Каквито сме ние, възрастните, такива са и децата ни.
Експертите не пропускат и традиционното обвинение към потоците телевизионно насилие. Но все пак, повечето от специалистите–психолози са на мнение, че топката е в полето на семейството. Родителите неволно изкривяват нормалната, здравата агресия, която идва с прохождането, с първите години, когато започва “фазата на Аз-а “ в развитието на детето. За родителите това е началото на “ходенето по ръба“. От това, че някои не толерират детското мнение, започва системното потискане и тогава детето търпи агресия. Възможно е родителите да са агресивни по милион начини, не само като го бият. Много нежната майка напр. внушава вина и принуда у детето си: “Ако не хапнеш тази хапка, мама няма да те обича”…
Ние не осъзнаваме колко много агресия изсипваме върху децата си, агресия, която привидно не прилича на враждебно отношение. Така детето насила започва да се стяга, да пренебрегва“Аз-а” си…И крайните форми на агресия са типични за деца, изтърпели като малки много агресия в семейството в различен вид и форма.
Причините за предизвикване на агресивно поведение в едно дете са много и строго индивидуални за всяко дете. Като основни можем да посочим: медии(статии и филми); семейство; приятели; училище. Но във всяко дете има механизми за защита от потъпкване на собственото Аз, обиди, проблем в комуникацията и др., които са субективни поради факта, че говорим за индивидуална изградена или изграждаща се личност.
Според редица изследвания посветени на причините за агресия сред децата най-много избори има категорията семейство, като се фокусира предимно върху взаимоотношенията между родителите и детето, както и между двамата родители. Обръща се внимание и върху методите на възпитание и времето, което се отделя на детето, дали то е свидетел или върху него се прилага насилие. Друга причина в семейството е, ако съществува агресия между различните членове на семейството и детето е свидетел на това, то то възприема това поведение за нормално.
Децата не спират да се карат и родителите се притесняват дали някой ден кавгите им няма да доведат до нещо по-сериозно. В основата на споровете им могат да бъдат както някоя играчка, така и борба за любовта и вниманието на мама и татко. Въпросът, който ни вълнува е “Как да реагираме на вечното им съперничество?” Но като че ли първо трябва да намерим отговор на въпроса “На какво се дължи това съперничество ?”
То се изразява още в момента, когато в семейството се появи второто дете. Каката или баткото мислят, че ще изгубят полагащото им се място в сърцето на мама и се стремят да “поправят” възможно най-бързо причиняваната според тях “несправедливост“. Това е и началото на борбата между малчуганите.
А дали е благотворно съперничеството? За да запазят спокойствието и хармонията у дома, някои родители забраняват кавгите в пределите на семейството или се опитват да бъдат посредници във всеки спор на децата си. Това не е разрешение на проблема. В определена степен съперничеството между децата е полезно, защото, от една страна им помага да намерят място в обществото, а от друга – да изградят самочувствието си. Когато спорят помежду си, се научават да разрешават сами проблемите си, увеличават защитните си сили, а също така и познанията си в определени области. Несходствата в характерите им ги обединяват и ги учат да ценят у другия именно тези разлики, за да уважават чуждото мнение.
Много е важно родителите да отделят достатъчно време на всяко от децата си поотделно. Това ще им помогне да опознаят вкусовете им и да предотвратят борбата за тяхното внимание. Това обаче не означава, че не трябва да се организират занимания заедно с цялото семейство, с другото или с другите деца. Ако конфликтите у дома са непрестанни, родителите могат да се опитат да ги разрешат като изтъкнат всяко от положителните качества на децата си, без разбира се, да ги сравняват. Освен това не бива да се правят еднакви подаръци на децата – те трябва да се развиват според интересите си. Излишно е родителите да се намесват при детските спорове – това ще помогне на децата да се научат да правят компромиси, да поделят нещата си и да си помагат взаимно.
Не трябва да се позволява на бруталността да вземе превес. Тя би могла да се корени във факта, че детето не се чувства толкова обичано, колкото братята или сестрите си. Когато ревността се изразява чрез насилие, необходими са спешни мерки. Те са наложителни и при другата крайност – когато синът или дъщерята се изолира от родителите и от всички останали. С времето това може да доведе до изоставане в социалното им развитие, до пристъпи на гняв, затваряне в себе си и проблеми със съня или храненето. Ако майката забележи такива признаци, нека да проведе разговор с детето и да му обясни, че държи изключително много на него и го обича безкрайно. И така, преди да се опитаме да внесем мир и разбирателство между децата си, трябва да се замислим дали ние самите сме напълно безпристрастни към всяко едно от тях.
На второ място по значимост като фактор се застъпва училището. Тук изследователите (педагози и психолози) фокусират предимно върху желанието за доминиране над по-слабите и по-малките. Посочват се и методите на агресия- вербални и невербални, което е от определящо значение за психическата или физическа травма, която ще трябва да преодолява детето, подложено на агресия.
На трето място по-значимост се нареждат приятелите. Тук изследователите наблягат предимно на средата, сред която се формира едно дете и до каква степен тази среда е податлива на агресия.
Приятелската и училищната среда имат огромно значение, защото в тези два кръга децата решават проблемите и споровете си използвайки много често физическа сила.
На четвърто място по значимост е медийното влияние като фактор предизвикващ агресия, като психолозите/ педагозите се съсредоточават върху филмите с насилия, както и рекламите на алкохол и цигари, в смисъл, че под тяхно влияние много от подрастващите прилагат агресия върху околните
Медиите в наши дни оказват голямо влияние върху общественото мнение, а филмите с насилия влияят върху децата. Много от тях избират за свои идоли герои, чиито роли за негативни, например. Така че, като поставяме на първо място семейната среда, родителското поведение като основна причина за “озверяването “ на днешните деца, следва да наблегнем на необходимостта от обучаване и на родителите, т.е. на бъдещите майки и татковци, които предварително да са наясно със себе си, за да са полезни по-нататък и на децата си.
Всички тези причини имат основна роля при преодоляването на агресивността в едно дете. Самата причина ни насочва към посоката, в която трябва да работим. Понякога агресивността в едно дете е поведение, което е показно само пред определена група, като съученици, приятели, а всъщност реално не съществува.
Защо децата проявяват агресия и стават агресивни?
Защо проявяват тази форма на поведение, изразяваща се в демонстрация на неприязън, а често и на груба сила спрямо другите, защо си причиняват вреда и болка. Какво е това деструктивно поведение и враждебност, с обиди, присмех, ирония, все постъпки с цел унижаване, телесно или психическо увреждане. Ако се замислим, причини много. Казваме че, обкръжаващата среда има най-голямо отношение към формирането на агресивно поведение у децата. Те усвояват различни образци, които наблюдават у дома, в училище и на улицата.
Промяната в обществените условия доведоха до проблеми в училищната институция. Занижени са възможностите за превантивна и възпитателна работа в училището. Използват се косвени форми по време на учебния процес за сметка на други по-ефективни, интерактивни техники. Не се отчитат достатъчно интересите на подрастващите, което ги кара да търсят изява и задоволяване на интересите си в референтни групи и на улицата, което е достатъчтно условие за потенциална готовност за асоциално поведение.
От страна на родителите пък прекаленият контрол и излишната регламенитраност корелират с емоционални нарушения при децата. При раздялата на родителите, покрай разправиите в семейството и трудностите в отношенията с родителите, рискът за агресивно поведение се увеличава. Враждебно поведение се среща по-често в семейства с лоши взаимоотношения, а източник за агресия не е самото нарушаване на семейството като институция, а лошото качество на семейни инетракции.
Причини винаги могат да се намерят. Добре е да се говори, да се изследва и анализира проблема за агресивността, да се алармира и повиши чувствителността на обществото към проблемите на децата и юношите, за да се вземат необходимите мерки от институциите, отговарящи за възпитанието на децата за една качествена превантивна работа с тийнейджърите.
Най-вече да се говори много със самите деца. И в училище, и вкъщи и навсякъде където може. За да не се случват повече подобни юмручни боеве, завършващи със смърт. За да не се чувстват зле сред своите съученици и да ходят децата ни с удоволствие в едно училище без агресия.
Превенция на детската агресия
Когато се работи по превенция на агресията сред децата като основни моменти, над които трябва да съсредоточим вниманието си ще посочим: основания, източници на агресия, степента й на проявяване и силата й, отношения на дадения индивид(детето) с членове на семейството, обкръжаващата го среда. След като бъде изяснено това, трява да подберем подходящия метод, с който да бъде продоляна агресивността.
Гореизложените фактори фактори за появата на агресия при децата трябва да се отчитат, когато говорим за превенция на агресията. За да работим върху процеса по превенция е необходимо да се съсредоточим върху причините предизвикали агресия в едно дете. Като основни можем да посочим: страх ( от показване на слабост; от потъпкване на самочувствието); желание, стремеж към показност (пред съученици, приятели).
Каква е алтернативата на агресивното решаване на проблемите?
Освен с агресия можеш да излезеш от състоянието на фрустрация и като анализираш ситуацията и намериш друго решение. Но за това трябват социални умения за справяне. Някой трябва да те научи как да правиш избор и да взимаш решения. В една трета от семействата децата не могат да се научат на този алтернативен метод.
Кой е най-погрешният принцип на традиционното българско възпитание?
Шамарената фабрика. В нормалното възпитание на децата не съществува понятието “наказание”, защото то е следствие на следствието. Децата невинаги могат да направят връзката между провинението и наказанието. Освен това често наказваме за едно нещо два пъти - закъснява от училище, първо му се накрещяваме и после му забраняваме да излиза. Когато получиш наказание, повече отколкото смяташ, че е провинението, ти се настройваш отрицателно и в теб зрее отмъщение. Това е порочна система.
Някои казват, че никога не са удряли детето си, обаче за най-малкото нещо се сърдят. Един типичен пример на това, как постъпват българските родители: аз съм сготвил спанак, ти не искаш да го ядеш - "изяж го или ще ти го излея във врата". Така родителят доказва власт, защото това го прави по-значим в собствените му очи. В този случай трябва да го заведе до хладилника и заедно да изберат какво да яде. Дори да е на 5 години, изборът трябва да е негов.
Оказват ли влияние социалнте условия?
Материалното състояние на родителите няма отношение към качеството на възпитание. Вината не може да се хвърля на икономическата криза. Българският родител не се е променил през последните 10 години. Родителските модели се унаследяват и така се получава порочен кръг.
Родителите сами търсят ли психологическа консултация?
У нас се бъркат се психотерапия, психоанализа, психологическо консултиране. Повечето хора не търсят услугите ни, защото ни бъркат с психотерапията на болестни състояния. Психологическото консултиране се отнася до случаите, когато човекът е в нормите, но е в криза.
С какво психолозите могат да помогнат във възпитанието?
Могат да научат родителите как да възпитават децата си, без да ги наказват. Имаме такава програма за обучение, но тя събира прах осем години. Предложихме я на министерството на образованието, но не й беше обърнато внимание. В този трейнинг предвиждахме родителите да се учат как да разбират децата си, как да ги насочват, да ги научат да споделят, да взимат решение. Направихме опит за организиране на частен курс, но нямаше интерес. Малко хора признават, че не могат да са добри родители.
Вярна ли е тезата, че първите седем години са решаващи?
Те са най-важни, защото усвояваме моделите, които виждаме.
Решение ли е отнемане на родителските права в по-драстичните случаи?
Преди да се отнемат родителските права, трябва да се организират точно такива трейнинги. Един подобен курс за човек струва по-малко от 50 лв. Парадокс е, че в момента се хвърлят хиляди левове, за да се обучават приемни семейства, вместо да се научат родителите да гледат собствените си деца.
Училищните психолози имат ли реални функции във възпитанието на децата?
В училищата няма реално действащи психолози. На много места това са формални длъжности, на които се назначават некомпетентни хора без квалификация. Няма програми за квалификация на училищни психолози. В България никога не е имало практическа психология, а академичните психолози не са хората, които могат да помагат. Те изграждат модели, дават обяснения, но не работят в практиката.
Каква е ролята на един училищен психолог?
Той трябва да е най-съществената част от веригата за подпомагане на децата. Проблемите с едно дете се проявяват първо в семейството и после в училището. Родителите нямат компетентност да ги уловят. Учителите са длъжни да ги забележат. Училищните психолози трябва да направят бърза диагностика, да поемат детето или да го насочат към външен консултант. Освен това психологът трябва да направи училищната система по-адаптивна. Да напасне учители и ученици.
Съществува ли конкретна програма и стандарти, по да се работи?
Длъжност "училищен психолог" има само в помощните училища, в другите тя е "педагог съветник". Училищна психология в България няма никакви стандарти. Още в началото на 90-те години Асоциацията на училищните психолози настоява в образованието да се въведат стандарти за психологическо обслужване и през 1991г. е разработен проект за такъв стандарт.
Каква трябва да бъде ролята на училището?
За съжаление училището е абдикирало от тази своя функция. За това носи вина цялата система на образование - в учебниците са наблъскани купища излишни знания. Учим тригонометрични функции, как се прави сярна киселина - неща, които са излишни. Никъде няма здравно образование, семейно планиране, сексуално образование, кариерно развитие
Няма коментари:
Публикуване на коментар