Агресия и Кризи - Реферат

А Г Р Е С И Я И К Р И З И


Агресивното поведение е от тези явления, които притежават многообразна феноменология, както и мултивариантност откъм детерминиращи фактори и причини. Нищо не е отхвърлено напълно, нищо не е утвърдено напълно- биогенетични, наследствени предпоставки, индивидуално-психични, социалнопсихологични, макросоциални, в т.ч. всякакви влияния от историческо и културно естество, а през последното време и от медийно- всички те се оказват съществени за анализ в теорията и интервенция в практиката фактори. Агресията е един от основните проблеми на съвремието ни, като през последните години тя се увеличава и придобива все по- хронични и многообразни форми. Това показва, че агресивността остава устойчива във времето, като се изменят само формите, в които се изразява. Агресията може да бъде самостоятелно поведение или да бъде част от друго поведение (хиперактивност, импулсивност, разсеяност); може да е израз и на емоционална незрялост или забавено развитие, на несигурност в емоционалното привързване, на принудително разделяне от значимите други. Тя може да се изрази в последователни или непоследователни форми. Последователната агресия се изразява като генерализирана реакция на определени стимули. Агресията е пределно обобщена поведенческа категория, към която се отнасят различни поведения- насилие, разстройство на поведението, антисоциално поведение, делинквеност. Агресията бива адаптивна, осигурявайки постигането на вътрешна цялост и оцеляване в трудни условия . Неадаптивната агресия е дисфункционална, защото предизвиква негативни послания за личността, която е ангажирана с нея и издава наличие на дисфункции в нормалните проявления на определени вътрешни механизми. Дефинирането на агресията обединява две разбирания- интраперсонално и интерперсонално. При интраперсоналното разбиране агресията се разглежда в границите на Аз-а и чрез отношенията й с различни когнитивни, емоционални и мотивационно-смислови процеси, като се осмисля чрез различни ментални, физически и социални последици. Интерперсоналното разбиране поставя агресията в границата на Аз-другите чрез различните отношения между участниците в ситуацията, която има своя история. Агресията се представя като действие, което е индуцирано от интенците и действията на участниците в ситуацията. Тя се оценява различно от отделните участници и не може да се редуцира до особеностите на отделен участник. Интенционалността е основополагаща за разкриване спецификата на агресията, както и за оценяването на нейната тежест. Тази нейна характеристика разграничава агресивните от неагресивните действия. Действия, които са причинили вреда поради небрежност, не могат да се определят като агресивни, но действия, които не са достигнали желания ефект, се определят като агресивни. Интенцията предполага предварителна обмисленост и последователност при постигане на преследваната цел, която изисква знание за обекта на действието, за обстоятелства, време, място, възможни трудности, средства. Последиците от агресивния акт могат да бъдат различни, но зад това се открива причинена вреда. Агресията е неодобрено поведение, което причинява вреда, която винаги е реална. Последиците могат да бъдат душевни или физически- наранявания, общи унижения, подценяване и т.н. Причинената вреда поражда тъга, депресия, самосъжаление, стремеж към отмъщение.
Обикновено агресията се определя чрез няколко характеристики: интерперсоналност, интенционалност, потенциал за нараняване, извършвана при определено състояние, авертивност- за обекта на агресия. Обобщената интенционалност разкрива само намерението да се причини вреда, без в това намерение да се открива знание за обекта, начина, формата, времето и мястото на вредата. Докато конкретната интенционалност разкрива намерението да се причини вреда, като се преодолее неопределеността.
Интенцията е призната или непризната, като нейното отричане може да се дължи на различни мотиви, в повечето случаи на страх.
Агресивното поведение може да преследва различни цели, зад желанието да се причини вреда стоят много по-дълбоки и многообразни мотиви. Тя може да се използва за поддържане и усилване на властта, като основната цел е установяване на собствена доминираща позиция. Голяма част от агресивните действия са насочени към създаване на определени впечатления у другия; за налагане или отхвърляне на определена идентичност; за демонстрация на сила, смелост, компетентност. Агресивните действия могат да се превърнат в способи за набавяне или защита на притежания, постижения, дори и за защита на самоуважението, като обикновено тази защита е придружавана от позитивна нагласа към агресивността. Но във всички тези случаи се причинява страдание, въпреки че не това е основната цел. Агресивността е само средство за постигане на тази цел, която се желана много по-силно.
Понякога обаче причиняването на страдание и болка може да е основната цел на агресивните действия, които да достигнат изключително силни форми на нараняване, засилващи се във времето. Следващите агресивни актове засилват възбудата, ставайки по-жестоки, защото могат да ограничат влиянието на вътрешните бариери. В крайните физически форми агресията се открива като насилие. Злокачествените форми на агресия разкриват както засилена разрушителност, така и определени вътрешни изменения в Аз-а. Те отразяват удоволствие от разрушаването; безсилие, празнота и отсъствие на продуктивни способи за самоосъществяване и запазване на самоуважението; недоверие, омраза, ненавист. Зад злокачествените форми на агресията се открояват садизмът, скуката и нарцисизмът.
Тормозът е специфична форма на агресия, който може да се представи като континиум, който обединява различни поведения. Тормозът е свързан със социалните отношения и процесите на научаване. Тормозът осигурява доминиране- придобиване на социален статус и ресурси, и се разпространява в социалното пространство чрез съществуващите модели на агресивното поведение.
При злонамерения тормоз има наличие на преднамерено желание за нараняване, което е реално и издава несиметричност в силата. Нараняването е без оправдание и рядко е случайно, придружавано е с изразено удоволствие и повторяемост на действията, причиняващи физически и емоционални травми, които могат да бъдат видими или невидими, но преживени със страх, безпокойство и болка.
При незлонамерения тормоз нараняващият, като че ли не може да схване причиняваното страдание и нанасяните обиди- те се схващат от него като безобидни действия, чрез които се извлича удоволствие. Обикновено последиците от действията остава неосъзнати. Независимо от формата, в която ще се изрази, тормозът включва непрекъсната заплаха, която се повтаря във времето.
Разнородността на агресията се представя чрез различните й форми. Действията се описват в два плана: операционален (какви са тези действия) и мотивационен (защо се извършват).
Агресията може да бъде открита или скрита. Скритата агресия е форма на социално манипулиране- истинският автор остава скрит. Преследваните цели са обединени около отхвърлянето и изолирането от групата, която също засяга самооценката и социалната позиция. Скритата агресия се различава от “изместената агресия” и от агресията без ясно изразен обект. Изместената агресия се явява като защитен механизъм, при който има пренасочване на агресивните действия от заплашително силна фигура към слаба. Скритата агресия се изразява чрез релационна, индиректна и социална агресия.
Релационната агресия се дефинира като поведение, което е насочено към причиняване на вреда чрез навреждане на отношенията- изключване от групата, оттегляне на приятелство, клеветене. Тя е свързана основно с разрешаването на проблемите в приятелските и интимните отношения и с очакването за постигане на положителни ефекти върху самите отношения, затова тя е привлекателна. Релационната агресия може да е последица и от ограничения в когнитивните процеси- изкривяванията в когнитивното преработване на информацията и атрибуцирането отключват негативни афекти и агресивни отговори. Жертвите на този вид агресия са с интернални проблеми- депресия, социална тревожност, самота, ниска самооценка; и с екстернални проблеми. С възрастта релационната агресия става все по-нежелана и осъдителна от връстниците.
Подобно е и разбирането за индиректната агресия. Тя е представена като форма на социална манипулация- навреждането и нараняването се извършват чрез манипулиране на другите да предприемат нараняващите действия или чрез използване на съществуващите социални структури, но така, че самият агресор остава въвлечен непряко в навреждането. Индиректната агресия включва злословене, разпространяване на лъжи, изключване, изоставяне, създаване на нови връзки. Индиректната агресия може да е подбудена от търсенето на признание, от приобщаване към значима група, от завист, ревност или отмъщение, от търсене на забавления и бягство от скуката.
Социалната агресия също е насочена към навреждане на отношенията, може да включва и директна атака срещу другия. С нея се засягат самоценката и социалния статус. Може да се изрази чрез директни и недиректни прояви. Лицата, ангажирани с нея, не действат сами, а привличат и трета страна. Колкото по-добре лицето е вписано в социална мрежа, толкова по-ефикасна ще бъде социалната агресия. Жертвите на този вид агресия страдат от тревожност, депресия, самота, имат ниска и бедна Аз- концепция. Те са социално изолирани и имат екстернални проблеми. Негативните ефекти се разпростират и върху насилниците, които са отхвърлени от връстниците -те също се чувстват самотни и депресирани, страдат от екстернални проблеми. Социалната агресия служи като способ за управление на йерархичните отношения. Ако социалната агресия не намери одобрение и подкрепа от околните, нейната сила отслабва.
Откритата агресия включва поведения, които са конфронтиращи и обикновено се изразяват чрез заплаха или физическа атака. Лицата, определяни като открито агресивни, са с дефицити в способностите за решаване на конфликти, в заставане на афективната гледна точка, в емпатизирането. Откритата агресия осигурява доминиране, утвърждаване на социален статус, набавяне на притежания чрез заплахи и агресивни действия. Тя е свързана с гнева и интенцията да се нарани. Скритата агресия постига същите цели чрез разстройване на отношенията. И двата типа агресия предизвикват като оценъчна реакция гняв и неодобрение.
Физическата агресия се изразява чрез различни действия- удряне, блъскане, хапане, бутане, плюене, скубане, повреждане, вземане на притежания, а вербалната- в обиди, дразнене, подиграване, осмиване, крясъци, отправяне на заплахи. Първите агресивни изблици са във физическа форма. Между 1-ата и 2-ата година много от взаимодействията между децата са с агресивна натовареност. През втората година вече се откриват изразени прояви на физическа агресия. Физическата агресия достига най-силни прояви между 2-ата и 3-ата година, след което намалява. Тази форма на агресия е устойчива във времето и в по-късните възрасти отстъпва място на другите форми. Отслабването й се дължи на засилването на непосредственото отлагане на задоволяването на потребностите и желанията и развитието на способностите да се отчита чуждата гледна точка. А развитието на вербалните способности и на социалната компетентност предпоставят появата на вербалната агресия. Физическата и вербалната агресия могат да станат част от другите видове агресия: директна-индиректна; реактивна-проактивна; инструментална-неинструментална.
Реактивната агресия е отговор на фрустрациите, раздразнението и заплахите. Това е защитна реакция срещу надвисналата опасност и е придружавана от видимо изразен гняв; протича като незабавен отговор, без когнитивно оценяване на ситуацията. Реактивната агресия се появява много по-рано и е свързана с опита от отношенията с родителите- наличие на сурови наказания, жестоко физическо отнасяне, физическо насилие, семейна нестабилност, както и с някои психоневрологични проблеми.
При проактивната агресия има наличие на обмисленост. Тя е насочена към постигане на предварително осъзнати цели- придобиване на желаната вещ, власт, доминиране, статус. Тя е свързана с високи равнища на когнитивно развитие и е резултат от механизмите на социалното научаване, а не на фрустрации. Тя не е тласкана от гнева, а от очакването за благоприятен резултат. Има склонност да й се припише ценност като ефективен способ за постигане на желания и цели, както и да се антиципират позитивни ефекти от нея. Проактивната агресия се появява по-късно- в началното училище, свързана е със социалното научаване.
И двата типа агресия са свързани с бъдещи проблеми. Реактивната агресия- с отхвърляне, емоционална реактивност, отдръпване, виктимизиране. Проактивната- с дефицити в социалната компетентност. И двата типа създават предпоставки за трудности в адаптирането.
Зад реактивната и проактивната агресия се откриват различия в когнитивните структури. Когнитивните изкривявания при реактивната агресия са обединени около враждебността, приписана на чуждите намерения, а при проактивната- около ефективността на агресията. Реактивната агресия е свързана с изкривявания, които се проявяват в стадиите на декодиране и атрибуциране, а проактивната- с изкривявания, които се проявяват в стадиите на генериране, оценка и избор на отговор. При реактивната агресия се открива неспособност да се насочи вниманието към релевантни социални сигнали, наблюдава се прекомерна бдителност в очакване на враждебни сигнали, неправилно интерпретиране на враждебни намерения. Репертоарът на реагиране е ограничен до агресивни стратегии за решение на проблема. При проактивната агресия също се изпива трудност при избора на подходящи отговори, но се очакват позитивни резултати от агресивното поведение, то се разглежда като морално приемливо, оправдано при постигане на целите.
Агресията може да бъде импулсивна и неимпулсивна. Неимпулсивната агресия се характеризира с обмисленост, агресивното поведение е планирано и насочено към постигане на определени цели. Импулсивната агресия се характеризира с необмисленост, възниква внезапно, без да преследва определена цел. Емоционалната възбуда подтиква към действия, които не отчитат нежеланите последици, както върху собствения, така и върху чуждия Аз. Тя може да достигне до крайно тежки форми.
Инструменталната агресия преследва цели, които не съвпадат с целта да се навреди физически или душевно на другия. Тя е предварително планирана и не е придружавана от емоции. Осигурява определено възнаграждение или преимущество, което не е свързано с дискомфорта на жертвата.
Неинструменталната (враждебна) агресия се характеризира със самоцелно нараняване. Желанието да се причини болка е придружено от гняв и носи белези на спонтанност, импулсивност, необмисленост. Тя е насочена към причиняването на страдание, без да се получи някаква изгода. Тези действия са насърчавани от ограничаване на фрустрациите, породени от причинени в миналото наранявания.
Автоагресията е агресия, насочена към собствения Аз.
Насилието и агресията са следствие от влияния на различни фактори. Влиянието може да бъде директно или индиректно. Присъствието на един фактор засилва ефекта и потенцира действието на друг фактор. Факторите влияят върху изхода на развитието на поведението само при наличие на други фактори- взети поотделно, тези фактори не изменят поведението.
Факторите притежават различна сила, която се определя от възрастта, типа агресивно поведение и взаимното им съчетаване. Факторите стават рискови чрез съчетаването им с други фактори. Присъствието на рискови фактори не означава непременно, че ще се развие агресивно поведение, а само че вероятността е по-голяма.
Съществуват и фактори, които отслабват риска от развитие на агресивно поведение. Предпазващи фактори могат да бъдат социални/контекстуални- добри семейни отношения, подкрепа и разбиране от авторитетни фигури, добри приятелски връзки, благоприятни възможности, външни системи за поддръжка, както и индивидуални характеристики- лек темперамент, високо равнище на интелект, висока емоционална интелигентност, вътрешен локус контрол, висока самооценка, учебна и социална компетентност.
Отношенията между факторите могат да се повлияят допълнително от други фактори като полови различия, възраст, етнос, религия и т.н.
Към индивидуалните фактори спадат наследствените предразположения, потребности, темперамент, импулсивност, Аз-концепция, социо-когнитивни процеси, емоционални процеси. Към индивидуалните фактори се отнася и историята на агресивното поведение. Развитието на агресивното поведение в миналото може да предскаже развитието в бъдещето. Ранното въвличане в агресивността води до развитие на по-сериозно насилие.
Наследствената уязвимост, обединена с неблагоприятните външни въздействия, влияят съществено върху появата на агресията. Влиянията на наследствените предразположения могат да се открият чрез разпространението на агресивно поведение или разстройства на поведението в границите на семейството. Изследванията показват, че наследствените фактори, особено в съчетание със социалните, могат да повлияят положително върху развитието на антисоциално поведение.
Влиянието на наследствените предразположения може да се открие и чрез особеностите на нервната система- различните равнища на възбуда. Ниските равнища на възбуда са маркери за ниски равнища на страх, което обяснява отслабването на тревожността и предразполага към агресия. Ниските равнища на възбуда се представят като ментално състояние, тласкащо към търсене на стимулация, която усилва равнището на възбуда до нормалното.
Влиянието на потребностите върху Аз-а се открива чрез фрустрациите и деструктивното задоволяване , т.е агресивното поведение се представя от съществуването на определени фрустрации. Те могат да бъдат външни или вътрешни, вербални или физически. Изборът на агресивния отговор зависи от отношението между агресивните и неагресивните нагласи, преживявания, оценки. Фрустрирането на потребностите не поражда автоматично агресия, но подготвя условията за появата й. Потребността от материални притежания- разширяване на пространството, набавяне на ценности, вещи, може да се превърне в причина за агресивно поведение, както и потребността от сигурност, значимост на Аз-а във връзката с другите. Потребността от ефективност и контрол, от позитивна връзка, от разбиране на реалността, която е основополагаща за Аз-а, поддържането на позитивна идентичност и самооценка е важна предпоставка за появата на агресия. Понякога силата на стремежа към автономност може да е придружавана с много враждебност. Фрустрирането на потребността да се премине отвъд съществуващите граници, обрича Аз-а на потопеност в себе си, при която се пренебрегват другите. Понякога това пренебрежение може да се изрази в цинизъм, безразличие, враждебност.
Фрустрациите на базовите потребности могат да подтикнат към агресивно поведение.
Импулсивността и темпераментът са стабилни индивидуални характеристики, които могат да повлияят върху развитието на агресията. Дисфункционалната импулсивност отразява тенденцията да се взимат бързи решения без рефлексия, без да се осмислят алтернативите, има тенденция да се търсят силни усещания и да се реагира незабавно при задоволяване на потребностите и желанията, като се реагира с гняв и враждебност, които лесно преминават в агресия.
Импулсивността може да повлияе и върху способността да се декодира информацията, като не се отчитат всички знаци на средата, което създава условия за почва на изкривявания. По-голямата част от извличаните отговори са силно Аз- обслужващи. Възможността за осмисляне на вероятните последици от избора на поведенческия отговор е също ограничена.
Агресивността е свързана и с Аз-регулациите, с процесите на самонаблюдение, оценките и афектите, съпътстващи саморегулацията. Агресивността е свързана не само с начина, по който Азът възприема себе си, но и с начина, по който възприема другите. Ограниченото възприятие на Аза и другия, както и позитивното възприятие на Аз-а и негативното възприемане на другия, се асоциира с повече агресия. Азът може да се държи агресивно и в ситуации, когато е с позитивно възприятие за другия и негативна нагласа за себе си, ако с това би могъл да се самопотвърди.
Аз-схемите отразяват когнитивната организация на информацията за собствения Аз и задават регулацията на поведението и осмислянето на отношенията с другите.
Някои уникални черти на характера като неспособност да се изпитва емпатия, вина, висока раздразнителност и избухливост, слаб самоконтрол, неспособност да се отлага задоволяването на желанията, негативното оценяване на ситуацията и интенциите на поведението на другия също предполагат към агресивност.
Хора с параноичен стил са склонни към агресия, която е предпоставена от подозрителността и свързаните с нея високомерие и враждебност. Нарцистичният стил също положително може да бъде свързан с агресията, която е предпоставена от надменността, неемпатийността, грандиозното чувство за собственото значение и привлекателност, от стремежа да се подценяват другите. Хората с антисоциален стил са склонни към пренебрегване на нормите, те са нечувствителни към правата на другите. При садистичния стил се изпитва удоволствие от причиненото страдание. Има и стилове, които предразполагат превръщането на Аза в обект на агресия- избягващ, шизотипен, мазохистичен, зависим, тревожен. Чертите, които Азът притежава са плахост, стеснителност, ниска самооценка, неувереност, склонност към подчинение, засилен страх от изоставяне и т.н.
Съществува връзка между агресивността и ниския самоконтрол и локализацията на контрола. Слабият самоконтрол индуцира повече агресивност в ситуации, генериращи гняв. При вътрешния локус контрол агресията се свързва с гнева и фрустрациите, породени от вярването, че ще последват обвинения за неуспех. Самокритиката, породена от неуспеха, засилва усещането за малоценност по отношение на другите, без да се отчитат различните възможности. Външният локус контрол също може да повлияе върху агресията, ако се свърже с чувството за безпомощност.
Разбирането, че ниската самооценка е причина за различни видове агресия, се основава на няколко предпоствки. Лицата с ниска самооценка изпитват засилено притеснение за самочувствието си, което ги прави чувствителни към агресията, която за тях се превръща в способ за засилване на самооценката. Традиционните източници за изграждане на самочувствието са недостъпни, което ги тласка към групи, които възприемат агресията позитивно. В същото време те насочват агресията си към деца, които са слаби и не могат да отвърнат. Агресията се превръща в себеобслужващо поведение, което идва,за да предпази от чувство на непълноценност и незначимост. Положителната самооценка се изгражда върху силата, властта и физическото превъзходство.
Високата самооценка е един от факторите за агресия, доколкото е предпоставка за заплаха на самочувствието, поставено на изпитание чрез оценката на другите. Не всяко високо самочувствие, а това, което е основано на нарцистичното виждане за собствения Аз, на изкривената оценка за собствената значимост, се свързва с агресията.
Когнитивните процеси могат да повлияят върху агресивното поведение директно и индиректно. Директното влияние се свързва с осмислянето на ситуациите и избора на поведенчески отговор, а индиректното- чрез участието на когнитивните процеси в изграждането на различни Аз-схеми, емоциите и саморегулацията. Освен това моралното мислене, което е насочено към осмисляне на агресията в моралното измерение, зависи изцяло от развитието на когнитивните структури.
Силната емоционална раздразнителност, както и гневът могат да индуцират агресия чрез непосредственото си въздействие или чрез утаяването им във враждебност. Азът започва да поддържа вярвания за несправедливост и негативизъм, чрез които одеценностява другия, който се превръща в източник на опасност и заплаха. Азът е обсебен от желание да нарани и да види, че другият е наранен.
Депресията също може да подтикне към агресия, тъй като и двете са свързани с ниска самооценка, дефицит на социалните умения, изолация от връстници, прилагане на неефективни стратегии за регулиране на емоциите при емоционално събитие.
Завистта може да индуцира агресия поради стремежа на Аза да притежава това, което другия притежава. Завистта е близка с ревността, но ревността е свързана със страха Аза да не загуби другия. Ревността изпълва с гняв, омраза, заедно с това тревожност и дистрес.
Срамът може да участва в агресията поради близостта й с гнева и яростта. Обединението срам-ярост може да подтикне засраменият Аз към нараняване на другия, който е причинил срама, или агресията да бъде изместена върху по-безопасна и слаба цел. Заедно с това може да се появи тенденция да се генерализират враждебни алтернативи при решаване на междуличностни проблеми.
Освен индивидуални има и социални/контекстуални фактори, които оказват влияние върху развитието на агресивно и антисоциално поведение. Много от агресивните поведения при детето са следствие от научаването. За да се осъществи научаването трябва да има наличие на способности, които осигуряват възпроизвеждане на агресивността и налагане на модели, представящи агресията в реална или символна форма.
Развитието на агресията е зависимо от отношението между представените агресивни и неагресивни модели на поведение и отношението на значимите други към интернализираните вече модели; от достъпността на агресивните модели и превръщането им в способ за утвърждаване.
Рискови социални фактори могат да бъдат провокативни и фрустриращи ситуации, които предизвикват болка и дискомфорт; ситуации, свързани със злоупотрба на алкохол и наркотични вещества; ситуации, които насочват към предполагаем успех. Предразполагащи към агресия са и ситуации, в които присъстват предмети, които символно представят модели на агресивно поведение или се използват за нараняване.
Семейството има влияние върху избора на агресивно поведение, най-вече чрез предоставяните модели на поведение. Одобрителното отношение на родителите към агресията я превръща в устойчиво поведение. Прекалено силният или слаб контрол също могат да я индуцират. Жестоките наказания и използването на силови дисциплиниращи техники се асоциират с високи равнища на агресия. Агресивните деца обикновено са израснали в семейна атмосфера, изпълнена с пренебрежителни и груби отношения. Като следствие от лошите отношения се появяват фрустрации на базовите потребности, което пречи на изграждането на позитивната идентичност и емоционална интелигентност. Детето се сблъсква с неразбирането, с презрителното и забраняващо отношение на родителите към изпитваните емоции.
Различните родителски стилове също могат да повлияят върху развитието на агресията. Децата на авторитарни родители често прибягват го агресия. При свръх протекцията може несъзнателно да се засили риска от въвличане на детето в агресивно поведение, тъй като то бива отдалечено от преживяванията, които биха засилили възможността да развие способност за справяне.
При авторитетния стил равнището на използване на агресивно поведение е минимално, тъй като се създава емоционален контекст, който осигурява неговото отслабване.
Между разрешаващия стил на социализиране и непродуктивното поведение съществува положителна връзка, тъй като се изпитват трудности със самоконтрола, слаба упоритост в постигане на целите, импулсивност и зависимост.
При отстраненият стил отчитането на перспективата на детето е силно ограничена, вниманието се концентрира върху задоволяване на материалните и текущите потребности. Децата на родители с този стил демонстрират проблеми с емоционалните регулации и неувереност в собствените възможности.
Емоционалната връзка, която е изградена между детето и родителите също може да се окаже рисков фактор за агресията. Агресивното поведение е свързано положително с тревожното и дезорганизиращо привързване, където емоционалната връзка е основана на нечувствителността или на страха и опасността.
Конфликтите между децата в семейството също влияят върху развитието на деструктивно поведение. Когато родителите се намесват, агресията се засилва.
Социално-икономическият статус на семейството може да се превърне в рисков фактор, доколкото е свързан с такива явления като бедност, безработица, лоши жилищни условия и т.н. Децата, които живеят само с един родител, обикновено са по-силно изложени на риск.
Разводът влияе върху развитието на агресията, доколкото се засилва несигурността, враждебността, преживяване на загубата като липса на подкрепа. Ако разводът е през началната или средната училищна възраст, рискът от поява на агресия се засилва при момчетата. Ако е в края на средната и горната училищна възраст- рискът се отнася и за двата пола.
Насилието съществува в социален контекст и е част от груповата динамика и култура. С прекрачването на прага на училището значението на групата на връстниците се засилва. С навлизането в юношеството започват да се изграждат клики- обединения, в които са установени отношения на близост и приятелство. Всяка клика е потопена в културата на връстниците и действията са отражение на тази култура. В кликата членовете са организирани йерархично. Лидерите овладяват способности за контрол- принудителни и просоциални.
Агресията съществува във и чрез мрежата от социални отношения между връстниците. Тя може да се разпростре до най-високите равнища в йерархията, да обхване всички позиции и социални статуси. Членовете в групата могат да използват агресивно поведение, за да задържат или да завоюват позицията си. Когато агресията е използвана от деца с високи позиции, подкрепата може да идва както от агресивните, така и от неагресивните деца. Тя може да е пасивна- чрез проявено безразличие, или активна- чрез проявено съучастие, присмех, насърчение и т.н.
Децата, които са на дъното на йерархията нямат необходимите способности и интелигентност да използват ненасилствени или насилствени стратегии по ефективен начин. Статусът, който имат, ги превръща в обект на агресия.
В културата на връстниците се срещат всички типове агресия. Но отделните типове са с различна траектория на развитие и имат различни пикове. Агресията и насилието достигат най-висока изразеност в предюношеската възраст. В началната училищна възраст децата използват много повече директни форми на агресия. С времето тя отстъпва място на индиректната. Най-изразените прояви на агресия са между 9-ата и 15-ата година, това е времето на най-голямо припокриване на типове.
Засиленото насилие на екрана, придружено с продължителното време пред него, както и компютърните игри, оказват влияние върху агресията. Като цяло екранното насилие засилва възбудата, която повишава агресията, сцените с насилие индуцират мисли с агресивна насоченост. Засилват се нагласите и ценностите, оправдаващи използването на агресивни действия при разрешаване на междуличностни конфликти. Светът започва да се възприема като ненадежден и жесток. Многократното наблюдение на насилие ограничава чувствителността и емпатията към страданието на жертвата, а по този начин се ограничава моралното оценяване. Агресивните сцени могат да се актуализират в реални ситуации и да предизвикат агресивни отговори, тъй като агресивните действия в повечето случаи се извършват от популярен и любим герой, което води до възможна идентификация с него.
Агресията е с различна сила и от различен тип в зависимост от възрастта. Изблиците на гняв, имащи характер на “безцелни избухвания”, зад които не се откриват враждебни намерения, са най-чести между 1-ата и 2-ата година. Същевременно изблиците на гняв като отговори на причинено нараняване нарастват през 3-4-ата година. Първите прояви на агресия се откриват в пространството на конфликтите, свързани с предмети. Агресията се появява, когато детето започне да използва разбирането, че може да постига своите цели, използвайки нараняващи действия.
С прехода към училищна възраст физическата разправа, която не издава намерение за нараняване намалява, надценяването на враждебността в чуждите действия отслабва. Децата започват да осмислят действията и в термините на непреднамереността, независимо от последиците. В доучилищната възраст настъпват изменения и в разбирането на емоциите. Разпознаването на чуждите емоции се превръща в условие за построяване на собствени действия в отделните ситуации. Към края на доучилищната възраст децата могат да обединяват чуждата и собствената позиция при построяване на собствените действия. Освен това детето притежава разбирания за глобалност на добро/зло като черти, може да разграничава случайно и неслучайно поведение, да оценя различно тежестта на агресията по различни измерения и да я свърже с последиците и нейната стабилност във времето.
В началната и средната училищна възраст могат да се открият всички форми на агресия, да се наблюдават кратковременни или дълговременни усилвания. Кратковременните изблици на агресия са особено разпространени в подрастващата възраст. Това поведение зависи от ситуациите и социалните отношения между децата. Само при малка част от децата агресията се превръща в устойчив модел на поведение, който се запазва и през юношеството и зрелостта. Агресията, която е с ранно начало, запазва забележителна устойчивост във времето и е сигнал за особено лоши последици. Агресията през това време се изменя не само по форма, но и по съдържание- насочена е към постигане на доминиране, позиция, контрол. Тя се превръща в устойчива характеристика на Аз-а. През този период се изменя и отношението към агресията. Децата одобряват агресията, насочена към защита на права, достойнство, притежания, но вече не одобряват деца, които подтикват към агресия.
През средната училищна възраст (11-14г) се открива пик на конфликтите, които могат да засилят физическата агресия, след което се появяват по-сериозните форми на насилие. През този период настъпват изменения в отделни области на Аз-а- емоционални, когнитивни, социални, физически. Това е времето на вътрешна дестабилизираност и нарастване на стреса, на проблемното поведение, особено при момчетата. Его заплахата е рисков фактор и за двете форми на деструктивно поведение- агресия и отдръпване.
Юношеството е белязано от бурно развитие на социалните отношения, на когнитивните и емоционални процеси, на оформящото се чувство на идентичност, на измененията в тялото. Това е критичен период за формиране на модели, които остават през целия живот- развива се моралното съзнание, интернализират се ценности и се откриват смисли, които ще запазят регулиращото си значение през целия живот. Агресивното поведение се осмисля от различните перспективи с последици върху емоции, мисли, самоуважение, отчита се, което е било пренебрегнато в ситуацията. Последиците от насилието се обсъждат не само на телесно и ментално равнище, но и на равнище Аз и отвъд Аз. В юношеството могат да се открият и прояви на импулсивност и въвлечено в търсещо рискове и силни усещания поведение.. през този период агресията се изменя по форма и понякога достига до особено опасни изрази. Присъстват всички форми на агресия, с преобладаване на инструменталните и индиректните форми. Тук се открива още една проява на агресия, която е свързана с романтичните отношения. Те създават пространство за различни конфликти и за развитие на социалната компетентност. Агресивността тук се изразява в нанасяне на публично оскърбление, ругаене, заплаха с насилие, блъскане и т.н. В романтичните отношения се откриват всички форми на агресия и насилие- емоционално, вербално, физическо, сексуално. Много от насилствените действия започват и завършват тук.
Различията между момчета и момичета зависят от характера на агресията, с която са ангажирани. Момчетата използват повече физическа агресия, а момичетата- индиректна и релационна. И двата пола еднакво са ангажирани с вербална агресия. При момичетата преобладават симптоми на скрита агресия, а при момчетата на открита. В периода на доучилищна и начална училищна възраст момчетата се държат много по-лошо от момичетата, но към средната училищна възраст това различие се заличава.
Агресивните и асоциални деца страдат от някакво поведенческо разстройство- злоупотреби с алкохол, наркотици, кражби, измами, бягство от училище, издевателстване над другите. Психичните разстройства са фактор за малолетната престъпност, тъй като те засилват риска от развитие на агресивното поведение.

Човешкият живот е последователност от кризи, които могат да бъдат очаквани или неочаквани, свързани с развитието на Аза или със ситуациите. Те възникват във времето и са с различна сила, това е временен вътрешен отговор за външно заплашително събитие като смърт на партньор, развод, раздяла, смърт на член от семейството, заболяване, брак, загуба на работа, пенсиониране. Кризите могат да се проявят като заплаха (въображаеми или реални), вътрешна изтощеност на Аза, пречупеност или като състояние на активна криза, когато Азът не може да се справя повече със ситуацията. Азът е неспособен да отговори с адекватни действия, осигуряващи справяне със ситуацията. Събитието се оценява от Аза като опасно и заплашително за базовите му потребности.
При настъпване на кризата започват да се проявяват симптоми на стрес като депресия, тревожност, главоболие. Азът започва да се чувства отчаян, объркан, безсилен. Могат да се появят и разрушителни поведения като употреба на алкохол и наркотици, апатия и т.н. Азът не може да се справи по рационален начин със случващото се, при което засилва зависимостта от другите, той се съсредоточава върху облекчението и умолява всичко да се прекрати. Ефективността, с която Азът се справя със задълженията си е намалена, което допълнително го обезкуражава.
Ако Азът има положителен минал опит в справянето, устойчива идентичност, положителна самооценка, социална компетентност ще се справи с кризите по-лесно, тъй като всичко това създава усещане за контрол върху собствената съдба. Социалната поддръжка също ограничава засилването на кризата и дистреса.
В зависимост от това как Азът възприема степента на заплашителност и деструктивност на събитието, кризата се преживява различно. Върху силата на кризата влияние оказват основните вярвания за живота, за отделните ценности, как се вижда кризата и нейния смисъл в пространството на жизнения път- т.е кризата може да се открие като положително събитие, доколкото открива възможност пред Аза за израстване.
Ако Азът избягва песимистичните възприятия, има поддръжката на хора, откликващи на затруднението му, задейства защитните механизми, включва се в нови действия и т.н. по-лесно ще се справи с кризата.
Всяка криза има определена продължителност (около 6 месеца), като понякога в състояние на криза Азът се променя по-лесно и взима по-значими решения за своя живот.
Тъй като животът се състои от преходи през различните състояния, чието преминаване е изпълнено с кризи, част от кризите са предвидими и очаквани като встъпването в брак или ставането на родител. Но не винаги планираните събития настъпват във времето, което искаме и по начина, по който искаме. Понякога Азът се нагърбва с роли или влиза с нова роля, в която не знае какво да прави.
Обикновено времето на средата на живота води до криза, свързана с менталните и физическите промени, с промени в ценностите, с осъзнаване на очакванията, идентичността, с изградените междуличностни отношения. Това е време на равносметка и време, в което се появява усещането за смъртта.
По време на криза Азът очаква защита, подкрепа, любов, сигурност и разбиране, което от своя страна осигурява себеразбирането. В същото време Азът е емоционално слаб, в лошо физическо състояние, отрича реалността, опитвайки се по този начин да избяга от болката, има нереалистично разбиране за времето, необходимо за справяне. В много случаи ситуацията допълнително се утежнява, Азът обвинява себе си или търси виновни.
Навлизането в кризата преминава през определена последователност, която започва с появата на дистрес и непоносимо напрежение. Азът се опитва да се справи и да възстанови стабилността си, използвайки своите умения. Когато те се окажат неефективни, се появява страхът, а тук Азът започва да мобилизира все повече вътрешни сили и се опитва да призове другите на помощ. Ако до няколко месеца Азът не се справи с кризата, настъпва дезорганизиране, неефективност и дистрес.
В състояние на криза Азът може да загуби глобално или в отделна област на себеуважението си и идентичността си, доосмисля въпроса кой съм аз, какъв съм аз, което обаче е и условие за израстване и развитие.
Загубите, които търпи Азът в живота си (раздели, смърт,загуба на работа) могат да причиняват различна болка. В зависимост от значимостта им те се преживяват с различни чувства (тъга, гняв, вина, тревожност, самота, умора, шок, облекчение, като начало на нещо ново), мисли (неверие, объркване, свръхангажираност- концентриране върху копнежа от миналото). Азът е възможно да се отдръпне и отчужди от другите, да се потопи в мечтание и копнеж по загубения човек или да стане равнодушен и апатичен, или неспособен да стои на едно място.
Кризата минава през няколко условни фази. Във фазата на влияние Азът се изправя срещу това, което се е случило. Продължителността на тази фаза е различна, в зависимост от самото събитие и от степента на въвлеченост на Аза. Поведението е амбивалентно- от една страна може да има опит за оттегляне или за решаване на проблема. Азът започва бавно да се обърква и дезорганизира, връща се в спомените, за да търси загубения обект. Възможно е да изпитва вина заради случилото се на другия или заради собствените постижения, заради изпитвана омраза.
Фазата на объркване/оттегляне продължава няколко дни и се характеризира с емоционално изпразване и опустошаване, настъпва отричане на изпитвания гняв като отговор на всичко случващо се, което създава желание за потискане на емоците.
Фазата на адаптиране продължава седмици. Основното на тази фаза е появата на позитивни нагласи и надеждата за нещо ново, поведението се отличава с търсене на новото, има опит за разрешаване на проблемите.
Фазата на възстановяване и помиряване продължава месеци и отговорът е надеждата. Съмненията и самосъжаленията се заменят с надеждата, започват да се появяват нови обекти- дейности, развлечения, хора. Реалността се тества, за да може да се върне поведението към нормалното.
Точното оценяване на ситуацията е свързано с отчитане на събитието, неговото адекватно възприемане, емоциите, които то поражда и възможните способности за справяне, отчитане на неефективното поведение, преценка на отговорностите, които са били игнорирани, на вътрешните и външните ресурси, осигуряващи способност за справяне, мотивацията за промяна, потенциални неадаптивни поведения.
Преодоляването на кризите зависи от възможността за справяне, което включва емоционално-смислови, когнитивни и поведенчески измерения. От когнитивните измерения зависи оценката на ситуацията- първична оценка е да се прецени дали ситуацията е опасна; ако ситуацията е оценена като такава и Азът е заплашен, то той продължава да обмисля какво може да се направи- вторична оценка.
Първичните оценки са много различни. Крайните оценявания на ситуациите като силно заплашителни или незаплашителни са еднакво неприятни, като първите причиняват силен стрес, а вторите- могат да създадат проблеми в бъдещето. Оценката, която приема нещата сериозно контролира стреса и задава адекватно за конкретната ситуация поведение.
Вторичните оценки са повлияни от първичните и затова те също са различни- те задават начина на реагиране на заплахата. Тук реалистичната оценка ще спомогне за справянето със ситуацията, като предпази от лекомисленото й подценяване или от загубата на контрол и изпадането в паника.
Справянето е продължителен процес, който не винаги има положителен край. То изисква усилия и прилагане на различни стратегии, насочени към промяна на ситуацията или чуждото поведение, към промяна на собствените нагласи, разбирания, способности. Когато Азът преживее ситуацията като непроменяема, той ще се опита да се справи чрез засилване на управлението върху емоциите.
Справянето може да се обедини около две обобщени стратегии- избягване и открито приемане на предизвикателствата. При избягването Азът не предприема нищо, за да излезе от ситуацията, а е зает с отлагане на проблемите, надявайки се да изчезнат от само себе си. Когато действията на другите станат заплашителни и трудностите непоносими, Азът може да се защити чрез бягство- въвличане в ригидни или импулсивни действия. Избягването е основано на песимизма, поддържа се вярването, че каквото и да се предприеме, нищо няма да се промени. При песимистичното мислене Азът обвинява себе си за злощастията си, вместо да обмисли идеите за възможно преодоляване на трудностите. Песимизмът изпълва с вина, страх, мъка и объркване, когато Азът е изправен пред неумолимостта на различните възможности. Доколкото е свързан с безнадеждността, песимизмът тласка към примирение,обърканост.
Оптимизмът е основан на множествеността, на взаимното оглеждане на различни гледни точки, което открива хоризонт. Оптимизмът изпълва с вътрешен мир и радост от битието. Болката и тъгата не изчезват, но Азът не остава при тях, а се завръща към търсенето на нови предизвикателства, насочва към бъдещето и изпълва с нова надежда, животът е ценен и изпълва с очарование, битието е по-силно от небитието. Разбира се, прототипът на оптимизма рядко се осъществява в неговата пълнота, и то само от високо духовни индивиди, но всеки може да се опита да стигне до дълбокото ядро на оптимизма, което е екзистенциалното преживяване надежда.
При откритото приемане на предизвикателствата Азът поема отговорността за себе си, съсредоточава се върху това, което трябва да се направи, чувства се уверен, има добра самооценка и слаба тревожност. Тази стратегия е основана на оптимизма. Азът е открит към света и очаква да се случват добри неща, притежава вярвания, които му осигуряват утвърждаващо мислене, авторство в живота и възможност за добър изход на множество реални ситуации. Този тип оптимистична нагласа дава склонност на Аза да определя позитивно ситуациите на своя живот, независимо и въпреки конкретните обстоятелства. Азът избира да действа като оптимист, което изисква определено усилие.