Социални роли, статус и явления свързани пряко с него


Човекът живее в общности, но за разлика от низшите животни, при които всички изпълняват една и съща функция, хората изпълняват разл. функции, имат различни позиции. Оттук тръгваме към понятието „социални роли”.1 концепция за соц. роли е на Шекспир. Чарлз Кули смята, че човек се опознава търсейки себе си в другия.

Терминът соц. роли е въведен от Джордж Х. Мийд.Той създава първата теория за социалните роли. Мийд смята СП за самостоятелна наука.Соц. роли- същност: формите на поведение, с които човек изпълнява своята спец. функция в групата. Тези ф-ми на поведение са утвърдени от норми и образци. Всяка роля се изпълнява по спец. за човека начин. При изпълнението човек се ръководи от своите възможности и способности. Ролята зависи от условията, човек изпълнява мн. роли, но не едновременно. Някои роли са централни, а други са второстепенни. Някои второстепенни може да са по-престижни. Понякога има странни зависимости между ролите на човека. Тази зависимост може да е рангова, но може м/у ролите да има противоречие. Съвкупността от соц. роли се нарича социален статус на личността.

Социален статус- това е базовата структура на всяка личност. Социалният статус моделира психиката. Затова има соц.псих. явления, качества и състояния, които зависят пряко и косвено от соц. статус на личността. Явления свързани пряко със социалния статус на личността: самопознанието на човека, защото трябва да мине и през неговите роли и през соц. статус. Самопознанието има три степени: най-ниска- Аз- образец- знание за себе си в една социална ситуация; втора степен- Аз- представа- знание за една цяла социална роля; трета степен- Аз- концепция- изкристализират повечето от знанията за социалните роли, съвкупност от всички Аз-представи.

Тя се изгражда на основата на относителното постоянство у човека, на трайното в неговата лична структура и поведение. Аз-концепцията допълнително укрепва Аз-представите. В Аз-концепцията познанието за себе си приема относително устойчива форма. Самооценка на личността- отношение на човека към своите позиции в обществото, към своите роли и тяхното изпълнение. Тя може да съдържа удовлетвореност и неудовлетвореност от себе си, от позициите в обществото, от начина на постигане, от престижа, от това дали тези позиции са заслужени. Карл Роджърс написва книга за формирането на самооценката у дадена личност. При зрелия човек се стига до гъвкава Аз-концепция, при която се съгласуват оценките на другите, вътрешни оценъчни процеси и опита. Самооценка- нравственопсихично чувство основаващо се на самооценка. Възниква на основата на самоизмерване с общоприетите норми. Самочувствие- преживяване на самооценката. Проявява се в общото емоционално състояние на човека. То е мн. важно- доброто състояние ни позволява да упражняваме собствения си стил и да го налагаме. Влияе на работоспособността, издръжливостта, самоувереността. Високото самочувствие има и негативна страна, когато е неоснователно, а даже и когато е основателно, защото често пъти притъпява усета за опасност, за преценка степента на риска.

Индивидуалното Поведение (Социална Психология)


Дейност и поведение-действие и постъпка.Постъпката има 3 елемента-мотивация, извършване, резултиране. Мотивацията-борба на мотиви (Всъщност е не-точно борба, а по-силната емоция угасява другата, а понякога навикът решава постъпката), вземане на решения. Мотивацията се представя като дълъг мотивационен процес, който се състои от верига от соц.псих.явления. Извършването на всяко звено е сигнал за започването на друго.

В нач. на тази верига стоят потребностите.В разл.науки потребността се приема по различен начин-от гледна точка на биологията, психофизиката(потреб.е не само потреб. на съотв.орган,а е на цялата биосоциална сфера на човека). Потреб. на човека е различна от потреб. на животните по това, че човекът започва да се готви за задоволяване на дадена потребност още преди тя да е натъпила, а животното чака да дойде потреб. и тогава реагира. Освен това човекът може да блокира дадена потреб. и дори собствените си инстинкти. В нач. на мотивацията стои не само потреб.,но и нормата. Тя може да е източник на пораждане на потреб., както потреб. може да стане норма. Потреб. пораждат интереси-осъзнаване на потреб. и избирането на метод за задоволяването й.

От нормите пък се формират нагласи. Те са склонности, предразположености, готовности в определени ситуации да се реагира по определен начин. Ценностна с-ма, ценностна ориентация-ценностната с-ма при определен човек.Желанието обединява пътя, който идва от мотивацията от нормата и мотивацията от пореб. Влечението е по-смътно; мечти и надежди-соц-псих.явления и понятия, те са предварителен план за постъпка, но са с по-слаба дейстена ангажираност. Мечтата-проектиране на желанието; Надеждата-вид прогноза с по-голямо залагане на благоприятна случайност. Мечтите и надеждата могат да играят роля и на отдушници.


Следващият процес при мотивацията е целеполагане. Това е разгърнат модел на мотивационния процес. Соц.психо. измерения на соц.псих. процес: Соц.псих. инерция пречи понякога на мотивацията. Понякога има натиск от страна на обкръжението; заключителната част на постъпката е начало и на следваща постъпка; тези социалнопсихологически елементи се отлагат в съзнанието и социалната психика се обогатява; реинтерпретация-към соц.постъпка човек може да се върне след години; дадена постъпка може да остане дълго време незавършена.

Просоциално Поведение


Просоц. повед. е дейност, насочена към благополучието на другите. Алтруизъм – друг израз на същото понятие, помощ за която не се очаква награда. Идентификация на Аз-а, процес на емпатия – в основата на просоциалното поведение.К. Роджърс за емпатията – да съпреживееш без да напускаш своята собствена позиция. Емпатията е основен ресурс за дейността,насочена към хората – консултация, подпомагане. Реално подпомагане е равнозначно на емпатия. Чувство за вина към пострадалия – при конкурентност, в процеса на соц. промяна, соц. диференциация, когато монополът в/у ресурсите е в ръцете на ограниченото предлагане, когато има чувство на несправедливост, ощетеност.В рамките на този тип промяна има директната и индиректната вина, които мотивират елитарните слоеве, тези които имат монопол върху ресурсите, за да възстановят нарушеното чувство за справедливост. Психичния механизъм тук е снемане на когнитивния дисонанс.

Форми : с-ма за подпомагане; чувство за справедливост – причинителят на вредата редуцира напрежението, възстановяване на псих. равенство чрез отричане на отговорността, възстановяване на равенство – даване на компенсация, налагане на самонаказание. Социални норми- има две соц. норми свързани с подпомагането – норма на соц. отговорност – оказване на помощ, когато нуждаещия се е в зависимост от подпомагащия Ако зависимостта ограничава личната свобода на подпомагащия, склонността към помощ намалява. Норма на взаимността – описва реакцията, когато получаваме помощ, чувство на признателност. Трябва да има баланс между двете норми.

Подходи : Ситуативен подход – значение на ситуацията. Лотан и Дарли задават в своя публикация въпроса: защо човек помага? Те са впечатлени от случай в Ню Йорк на човек, който е нападнат и малтретиран. Виковете му са чути от 38 души, но никой не е помогнал. Те си задават въпроса, кои са факторите които са повлияли на това поведение. Първо събитието трябва да бъде забелязано като такова. Второ да бъде интерпретирано като успешен случай. Трето, човек да прецени, че носи лична отговорност да помага. Четвърто, вземане на решение как да се помогне. Лотан и Дарли смятат, че неясната ситуация води до неуверена атрибуция. Авторите описват двата ефекта във връзка с интерпретацията:

1.) ефект на множествената неосведоменост – дали ситуацията е критична, трябва повече информация. Тук има общо въздействие. Ако поведението е спокойно се счита, че ситуацията не е критична;
2.) ефект на дифузия на отговорността – личността на такава отговорност, обратнопропорционална на броя на хората в групата (по-голяма група – по-малка отговорност). Когато има яснота, човешкото поведение е умерено подпомагащо.


Модел на награди и загуби – човек помага, ако разчита на ползи за себе си. Отговор намалява с увеличаването на загубите.
Мотивационен модел- Авин предлага 5 фактора свързани с мотивацията за помощ:
1.) сериозност на спешния случай;
2.) яснота;
3.) физическа близост;
4.) степен на идентификация с жертвата;
5.) продължителност на времето в което се наблюдава ситуацията.

Социална Идентичност


Днес значението й се осъзнава, незачитането на значението на човека е продукт от традиционни отношения и от глобализацията. Фройд превръща думата идент. в термин. Идент. има 2 смисъла: 1) процес на търсене на себе си, на истинското си Аз чрез копиране на поведение; 2) в клиничен смисъл – вид защитен механизъм, човек се уподобява на друга личност за да избяга от себе си – крайна степен на непоносимост към себе си; използва се за да се избегне занижаване на самооценката, депресии и др.

Теория за егоидентичността на Ериксон – през детството си човек се стреми към вътрешна непротиворечивост, към постигане на идентичност, към вътрешен интегритет на личнстта. Процесът има 4 основни етапа: 1) предрешаване – напр., родителите казват на детето, че ще стане музикант и то се изживява така (6-7 години); 2) мораториум – включва отлагане на идент., човек експериментира със себе си, защото още не може да реши идентичността си; 3) объркване на идент. свързана с вътрешна конфронтация със себе си, неуправляема апатия; 4) постигане на идент. – постига се интегритет на личността, оформя се окончателна Аз-концепция.Теория за соц. идент. на Тейфъл. Създадена 70те год. на 20ти век. Свързва се с разкриване на псих. детерминанти, лежащи в основата на асоциирането между хората. Той прави следните опити: прожектира диапозитиви с бели кръгчета и кара студентите си да ги преброят, но ги сменя бързо.

Оформят се 2 групи преброители: подценяващи и надценяващи броя на кръгчетата. На тази база обособява 2 групи на основата на случайните критерии (така обособените групи са “минимални групи”). След това ги кара да разпределят и се оказва, че се стремят да облагодетелстват собствената си група. Този феномен е “вътрешно групово фаворитизиране” – тенденция да се облагодетелстват членовете на своята група. Така Тейфъл изгражда теорията си, според която човек се стреми да се асоциира с предварително избрани от него атрактивни и успешни соц. групи. Тенденцията към присъединяване към тези групи е свързана с потребността от повишаване на самооценката. Застрашената самоценка повишава необходимостта от вътрешно групово фаворитизиране, защото то повишава самооценката. Кризи- според теорията на Ериксън, кризите са свързани с 8 етапа от живота на човека, които трябва да бъдат преодоляни:

1. Младенческа възраст /"орално-сензорен" период/ /първата година от живота,
2. Ранно детство /"мускулно-анален" период//втората и третата година от живота/,
3. Възраст на играта /"локомоторно-генитален" период/ /4 - 6 години/,
4. "Латентен" период /7 - 12 години/,
5. юношеска възраст /12 - 19 години/,
6. Ранна зрялост /"младежка възраст"/ /20 - 25 години/,
7. Средна зряла възраст /25 - 65 години/,
8. Късна зряла възраст /след 65 години/.

Социологична психология - Специфика на общуване. Част 1

Социологичната психология борави със свой категориален и понятиен апарат, от гледна точка на специфичните процеси, които изследва. Като всяка наука, и социологичната психология разкрива типични за нея явления и взаимовръзки. Използва и достиженията на другите науки. При изследване на общуването, тя обикновено използва системния подход.

Това означава, че се подхожда от системна гледна точка например, да разглежда малката група като система, социалната организация като система в процеса на общуване.
Известно е, че социалните общности се обединяват, за да извършват определени социални дейности. Самото общуване се простира между обекта и субекта и тя ги свързва, т.е. всяко общуване е своеобразен род предметна дейност, защото е насочено към предмет или обект и притежава основания, поради които се извършва. Междуличностното общуване, като обект на социологичната психология има две страни: субект и обект, т.е. човешкто общуване е субект-обектна категория. Междуличностното общуване има и опосредстван характер.

Общуването между личностите се извършва в социален контекст, като субект на отношение може да бъде отделна личност или група. Общуването на индивида не е нищо друго, освен взаимодействие. Информацията е, която се предава при поведението между субектите и комуникативния акт. Човешката дейност е процес, който постоянно се развива. По време на този процес се получава резултат от поведението. На практика, целия материален свят е резултат от междуличностните общувания и тяхната екзотермична форма, като всичко това е обект на социологичната психология.

Основни характеристики на междуличностното общуване могат да се представят в следните аспекти: всяко общуване е материално, защото се извършва между обекти; всяко общуване е предметно, защото има свой предмет; всяко общуване е социално, защото се извършва в социален контекст; всяко общуване е исторически обусловено, защото се извършва в точно определен исторически момент; всяко общуване е мотивирано, защото и немотивираната дейност не съществува. От друга страна, всяко общуване е свързано с поведението, с взаимодействието между отделните личности.


Продължава в ЧАСТ 2


Социологична психология - Специфика на общуване. Част 2

Социализацията е процес на формиране, изграждане на човешката личност. Отношенията, при които хората общуват по между си, както и различните цели и социалната стратификация образуват групите. Въпросът има и още един аспект: социалните (обществени) взаимоотношения са съвкупност от идеологически, правни, морални, религиозни отношения, в които влизат помежу си хората, а оттам и социалните групи. Социалните взаимоотношения зависят както от производствените отношения, така и от нивото и структурата на самата организация. Те не надстройват или определят от тях.
От гледна точка на тези комунакиционни отношения, хората се разкриват като изпълнители на предварително предписани роли. За да изпълни със съдържание социалните и производствени отношения, човек изпълнява предварително предписана роля в дадена група. Освен в социални и производствени отношения хората влизат и в ролеви отношения. Те влизат в ролеви отношения, за да могат да изпълнят със съдържание социалните и производствените общувания.
Индивидите в социума са асоциирани в различни обединения. В зависимост от това, дали са възникнали спонтанно или закономерно, с нетраен или продължителен характер, дали са официални или неофициални, както и според спецификата на общуването, най-често срещаните човешки обединения са:
- социално множество – това е нетрайна съвкупност от хора, обединени от общ признак. След задоволяването на целта, в името на която е създадено, това множество може да се разпадне. Общуването в него е неформално.
- социална съвкупност – това е разновидност на социалното множество, обединено обаче от статистическа, а не е от социална връзка; общуването в него е неформално.
- социална категория – под този вид обединение се разбира категория социално множество, което също се обособява по някакъв статистически признак – професия, възраст, пол и др. Например множество от хора от една и съща професия е професионална категория, множество от хора на една и съща възраст е възрастова категория и т.н.;


Продължава в ЧАСТ 3


Социологична психология - Специфика на общуване. Част 3

- Общуването в него е неформално, но може да бъде и формализирано от определени правила.
- социална общност – освен общ признак, това обединение има институционална изява и пространствена локалност. За продължителен период запазва дадена трайна социална връзка. Например семейна общност, етническа общност, селищна общност и т.н.; Общуването в него е неформално, но може да бъде и формализирано от определени правила.
- социална група – представлява вид социална общност, съставена от ограничен брой хора, обособена по даден признак, с общи интереси, ценности и вътрешна структура; общуването в него е неформално, но може да бъде и формализирано от определени правила
- социалния кръг е разновидност на социалната общност, която обаче не се характеризира със строго определен принцип на обособяване и вътрешна организираност. Нейното функциониране се поддържа от традиционни срещи и неформални контакти (приятелски, браншови, длъжностни, статусни и пр. кръгове); общуването в него е неформално, но може да бъде и формализирано от определени правила
- социалната среда е съвкупност от хора или групи, която обкръжава дадена социална общност.


Продължава в ЧАСТ 4


Социологична психология - Специфика на общуване. Част 4

В заключение, може да се каже, че един от основните елементи на социалното поведение е информационния (предаване, приемане, съхраняване на информация). Характерно за комуникацията е, че тя, според информацията, която приема или предава има възможност и способността да управлява. Една от основните характеристики на комуникацията при съвременните организационни поведения, е че тя интернационална – тоест, независима по отношение на своя материален носител, независима по отношение на държавни граници и междуправителствени отношения.

При комуникацията, не се обменя само информация, а и действие. В организационното поведение се предполага взаимодействие или обмен на действие. В този смисъл, взаимодействието може да има положителен (коопериране, сътрудничество, взаимопомощ) или отрицателен (противодействие, конкуренция, противоборство) момент (план).
Общуването действително представлява съвкупността от ценности, норми, модели на субординация, комуникация и професионално поведение, които са в състояние да осигурят приемственост в развитието на дадена структура, стабилитет и виталност, иновативност и прогрес. Това понятие е толкова по-ефективно, колкото повече е наситено с хуманност, но и с прагматичен дух.

То съдържа ефикасната стратегия за решаване на проблемите, изникващи в процеса на работа (трудови конфликти, технологични трудности, подронен авторитет и накърнен имидж, девалвиране на стимулите, елементи на догматизъм, инерционност, апатия и т.н.), в социалното обкръжение на индивидите. Общуването не бива да се възприема като завършена система от правила и норми, а като гъвкав и пластичен конгломерат от ценности и образци, който постоянно се променя, обновява и коригира по посока на съвършенството.